Анатомия на човека

Анатомия на човека

Анатомията на човека е биологично морфологична наука. Названието анатомия – гр. Anatome – разсичам, разчленявам. Тя отразява същността на най-стария метод на изследване в анатом. на човека – дисектирането на трупове. Анат. на човека изучава макроскопския строеж на формите на човешкото тяло. При това изследване данните се получават на основата на увеличението на невъораженото човешко око и увуличителните възможности на лупа. Микроскопския строеж на човешкото тяло е предмет на друга наука – хистология. Тя възниква с откриването на микроскопа.

Кратка история на анатом. на човека

Първите писменни данни, касаещи строежа на чов. тяло се намират в трактата на фараона Афотис – син на основателя на Египетската династия през 33в. пр. Хр. В китайската книга „Неицзин” писана между 9 – 7в. се споменава за сърцето, черния и белите дробове и др. чов. органи. В индийската книга „Аюрведа” (знание за живота) от 9 – 3в пр. Хр. Се съдържат сведения за мускулете и нервите. Ценни сведения за човешкото тяло се откриват и в антична Гърция. Великият лекар на древността Хипократ (5 – 4в пр. Хр.) е формулирал учението за четирите типа телосложение и темперамент. Той описва и някои кости на черепния покрив. Друг колус на антична Гърция от книдовската школа – Аристотел въввежда термина аорта. В антична Гърция, както и в Древен Рим е било забранено дисектирането на човешки трупове. За първи път десектиране на трупове на хора (около 600 осъдени престъпници) в антична Гърция са извършени от Герофил, през 3 – 2в пр. Хр. След милостивото разрешение на император Птоломей Първи. Герофил описал обвивките на мозъка, синусите на твърдата обвивка на главния мозък, някои от черепните нерви, обвивките и стъкловидното тяло на чоката ябълка, лимфните възли на мезинтериума, тънкото черво. Еразистрат по същото време 3 – 2в пр. Хр. уточнил строежа на сърцето, описал клапите му, различните кръвоностни съдове, а също и сетивните и двигателните нерви. Известният лекар Клавдий Гален (1 – 2в. пр. Хр.) описал 7 от 12 черепни нерва, съединителната тъкан и нервите в мускулите, кръвоностни съдове, надкостницата. Съществен принос е и това, че обобщил известните до този период сведения за анатомията на човека. Забраната за дисектирането на човешки трупове съществува, както в Европа, така и в изтока, през цялото първо хилядолетие от новата ера. Великият писател и лекар на изтока Абу Али Ибн Синд = Авицена живял от 980 – 1037г. е автор на трактата „Канон на учебната наука” , който съдържа сведения за анатомията на човека, сходни с представите на Гален. След изобретяването на книгопечата този труд е преведен на латински и е преиздаван над 30 пъти. В началото на второто хилядолетие от новата ера в Европа се създават медицински школи, първата от които е в Салермо (до Непал). В тях един път на всеки 5г. се разрешавало дисектирането. От 13в. към университета се откриват мед. факултети. През 14 -15в. за демонстрации се дисектират 1 или 2 трупа в годината. Любопитно е, че Монито де Люци дисектирал 2 женски трупа – напичал учебник по анатомия. Особено голям принос в развитието на Анатомията на Човека внасят работите на Леонардо да Винчи и А. Везалий. Везалий се приема за основоположник на научната анатомия на основата на собствени наблюдения при десекция на трупове през 1543г. той написва „За строежа на човешкото тяло” в която систематика и точно описва Анатомията на Човека и посочва грешките на Гален. Следва плеада от големи имена – Сервет, Харвей, Малпиги, Кювие и др.

№1 Анатомична номенклатура

Анатомията на човешкото тяло се описва, когато то е в основен анатомичен стоеж – долните крайници са приведени един към друг, а горните към туловището, дланите насочени напред. През него мислено могат да бъдът прекарани 3 основни равнини – срединна, фронтална и напречна. Срединната равнина разделя тялото на лява и дясна половина. Аналог на десен – Dexter (м.р.), dextra (ж.р.), dextrum (ср.р.), ляв – sinister (a, um). Успуредно на средната равнина могат да бъдат прекарани множество равнини наричани сагитални от sagitta (стрела). Фронталната равнина разделя тялото на предна и задна половина. Аналог на преден – anterior, на заден – posterior. За преден може и терминът ventralis; заден – dorsalis. Напречната равнина разделя тялото на горна и долна част. Горен – superior или cranialis , долен – inferior или caudalis.
За обозначаване на областите и частите на човешкото тяло, на органите и на техните части на разположението им едни спрямо други. В анатомията на човека се използват доминиращо латински термини. Съвкупността от тези термини се нарича анатомична номенклатура (Nomina anatomica).
Първата анатомична номенклатура е приета на международен конгрес на анатомите през 1895г. в гр. Базел (Швейцария) поради което се нарича Базелска анатомична номенклатура Basler Nomina anatomica (BNA) от известните до тогава 50хил. термина в нея са включени около 5 500. Използваната днес международна анатомична номенклатура е приета през 1955г. в Париж, нарича се Парижка (Parisiana nomina anatomica) (PNA). Тя се актуализира на всеки следващ международен конгрес на анатомите (на всеки 5г.).

Клонове на общата анатомия

В зависимост от целта при изучаване на строежа и формата на човешкото тяло и с оглед задоволяване потребностите на приложните науки се различават:
- Сравнителна анотомия – изучава евобюцията в развитието на органите и системите при животните и човека.
- Топографска анатомия – изучава строежа на човешкото тяло по области. Интерисува се от взаимното положение на органите – от положението им спрямо скелета, отношението им към кръвоносните съдове и нерви. Обслужва хирургията.
- Пластична анатомия – изучава външните форми на тялото при статично и различно динамично състояние. Изучава се от склуптори и художници.
- Възрастова анатомия – изучава склуптурните особености на човешките органи в различни възрастови периоди от развитието му.
- Патологична анатомия – изучава промените в структурата и органите в периода на разрушаване.
- Систематична (описателна) анатомия – изучава формата и строежа на органите на човешкото тяло по учения, апарати, системи, групи от органи. Тя е основна в частните медицински науки. Систематичната анотомия е тази, която ние ще изучаваме.






№2 Учение за костите (osteologia)

Учението за костите изучава системата на скелета (Systema skeletale) изградена от органи – хрущяли (cartilagines cartilage) – хрущял и кости (os). В системата се разлечават костна част (pars ossea) и хрущялна част (pars cortilaginosa). Хрущялите са временни и постоянни. Временните съществуват от втория ембрионален месец до завършване периода на растеж, след което се трансформират в кости. Постоянните съществуват през целия живот на човека. Костите в човешкия скелет са над 200. От тях 33 – 34 са единични, а останалите двойни (бедрена, ребрена и др.). Масата на костите при живия човек е 15 – 20% от масата на тялото. Изсушените и обезмаслени кости подготвени за учебни цели съставляват 7,5 – 10% от масата на тялото.

Видове кости

В зависимост от формата и големината им, костите се изучават в 5групи:
1. Дълги кости (ossa longa) – раменна кост, голям пищял
2. Къси кости (ossa brevia) – кости на китката, задно ходилни
3. Плоски кости (ossa plana) – теменни кости, гръдна кост
4. Смесени кости (ossa irregularia) – прешлени
5. Въздухоносни кости (ossa pneumatica) – кости, които притежават кухини, покрити с лигавица и изпълнени с въздух – челна кост, горна челюст

№4 Строеж на костите

Дълги кости – състоят се от средна част, тяло, корпус (диафиза) и два края (епифиза),горна (проксимална), долна (дистална).Между епифизите в края на ембрионалното развитие се формира епифитин хрущял, посредством който, става нарастването на дължина. След завършване периода на растеж, хрущяла вкостява и се нарича метафиза. Диафизата е изградена от контактно костно вещество. Средната й част е с дебелина 7 – 8 мм. към епифизите изтънява, а от вътрешната страна им се появява гъбесто костно вещество. Епифизите са изградени от гъбесто вещество покрито от тънък слой компактно костно вещество. В диафизата се намира надлъжна централно разположена кухина за костния мозък, която е свързана с кухината на епифизите. Описаните структури са изпълнени с костен мозък. Неговата маса съставлява 4 – 5% от масата на тялото. През ембрионалното развитие и при новородените във всички кости се съдържа червен костен мозък (ЧКМ). Той е изграден от млади кръвни клетки, разположени в стромата от мрежеста (ретикулна) съединителна тъкан. ЧКМ има кръвотворна функция. При израстналите индивиди ЧКМ се съдържа в плоските кости (кости на черепа, гръдната кост, крилата на хълбучната кост), а също и в късите кости и епифизите на дългите кости. Останалата част от ЧКМ се трансформира в жълт костен мозък. Той представлява при оформена мрежеста съединителна тъкан намиращи се в нея мастни клетки. Жълтия цвят на липидите в тези клетки е дал названието на този тип костен мозък, който няма кръвотворни функции. Уплътнената периферия на стромата на костния мозък се нарича вътрешна обвивка. Строежът й е аналогичен на вътрешната обвивка на костта. Надкостницата се състои от външен влакнест и вътрешен – кандиален слой, богат на кръвоностни съдове и костнообразувателни клетки. От костнообразувателните клетки става нарастването на костта на ширина.
Непокрити с надкостница са сезамовидните кости, ставните повърхности, местата за залавяне на ставната капсула, връзки и сухожилия.
Къси кости - притежават вътрешност изградена от гъбесто костно вещество, покрито с различна по дебелина компактна костна тъкан.
Плоски кости – изградени са от две пластинки – вътрешна и външна от компактно костно вещество и разположеното между тях гъбесто вещество.

Класификация на костите

В зависимост от разположението (топография) и функцията им, костите се описват в две основни групи:
I. Осев скелет – Skeleton axiale
1. Череп - Cranium
2. Гръбначен стълб – Columna verntebralis
3. Кости на гръдния кош – Ossa thoracis
II. Добавъчен скелет – Skeleton apendiculare
Кости на горен крайник – Ossa memri superior
Кости на долен крайник – Ossa memri inferioris

№3. Учение за съединенията (Arthrologia)

Съединенията между костите и хрущялите участват в изграждането на скелетната система, която се съединява посредством 3 основни вида съединения:
I. Влакнести
1. Синдеснози
А) връзка – ligamentum
-колагенна - еластична
Б) междукостна мембрана
2. Шевове – sutura
А) зъбчати
Б) люспести
В) плоски
3. Гомофизис (вколчване) – съединение между корена на зъба и зъбната алвеола.
II. Хрущялни
Синхрондоза – влакнест хрущял
Симфиза
III. Синовиални съединения – възникват най-късно в еволюцията , но са най-широко застъпени. Те позволяват извършнаве на разнообразни движения с различна амплитуда. Подвижността на синовиалните съединения (стави) зависи от формата на съединяващите се в ставата ставни повърхности. Обикновенно едната повърхност е вдлъбната, а другата е изпъкнала. При такъв тип стави се нарича конгроентни. Ставните повърхности са части от геометричните тела цилиндър, елипса и сфера поради което ставите се класифицират в 3 групи:
цилиндрични
елепсовидни
сферични




Цилиндрични стави

Типична цил. става е между зъба на втори шиен прешлен, предната дъга на първи шиен и напречната му връзка. В нея движенията са около вертикалната ос, която преминава надлъжно през зъба. Дниженията са въртене главата наляво, надясно, основно положение. Тези стави се означават като едноосни. Разновидност на цил. стави са макаровидните (ставите между костите на пръстите). Втора разновидност са спиралните стави, при които жлеба и гребена са под ъгъл спрямо надлъжната ос – напр. раменно-лакътната става.

Елипсовидни стави

Типичен пример е китковата става. В нея движенията се осъществяват около 2 оси.
около сагиталната (отвеждане и привеждане)
около напречната (сгъване и разгъване)
Разновидност са седловите и двуконделните (колянната става).

Сферични стави

Това са най-подвижните съединения. Движенията се осъществяват около 3 оси. В раменната става, например около сагиталната ос се осъществява отвеждане и привеждане, а около напречната сгъване и разгъване. Около вертикалната – въртене – вътрешно (пронация) или външно (супинация) въртене. Разновидност на сферичните стави са плоските стави. В двуосните и триосните стави е възможно още едно движение. В ставите освен двуосни и триосни са прости, сложни и комбинирани. Прости са тези, които се изграждат от две кости или 2 хрущяла или кост и хрущял. Сложни са тези, които са изградени от три или повече кости или хрущяла. За комбинираните стави е характерна пространствена отдалеченост и едновременно функциониране. Например долночелюстната става.

Строеж на ставите

Всяка става се изгражда от: ставен хрущял, ставна капсула, ставна кухина и ставна връзка. Ставните хрущяли покриващи ставната повърхност са най-често хиалинни и рядко влакнести. Ставната капсула се залавя за ръбовете на ставната повърхност или на късо разстояние от тях, състоящи се от два слоя. Външен – влакнест и вътрешен синовиален слой, който образува синовиални гънки и синовиални власинки. Ставните хрущяли и ставната капсула оформят херметическо затворено пространство - ставна кухина, изпълнена със синовиална течност (дава название на съединението). Син. течност намалява триенето и осъществява трофиката на хрущялите. Връзките, заедно със сухожилията в областта на ставите укрепват ставната капсула. Според положението си са: капсулни, извънкапсулни и вътрекапсулни.






№ 4. Кости на черепа

Според PNA се описват в две групи: кости на черепа(ossa cranii) и кости на лицето (ossa faciei). Костите на черепа са 10, 5 от които единични и 5 – двойни.
I. Кости на черепа
Тилна кост – os occipitale е
Слепоочна кост – os temporale д
Теменна кост – os parietale д
Клиновидна кост -. os sphenoidale е
Решетъчна кост – os ethmoidale е
Челна кост – os frontale е
Носова кост – os nasale д
Слъзна кост – os lacrimale д
Долна носова мида – oncha nosales inferior д
Ралник – vomer е

ІІ. Кости на лицето
5 от които 3 двойни и 2 единични
1. Горна челюст – mandibula д
2. Небцова кост- os palatinum д
3. Скулова кост – os zygomaticum д
4. Долна челюст – maxilla е
5. Подезична кост – os hyoideum е

За разлика от други примати, лицевият към мозъковия дял се отнася 1:1. Това е резултат от редукцията на дъвкателния апарат и силното развитие на главния мозък.
При разглеждането на черепа като цяло, на него се описват черепен покрив (calvaria), предна повърхност (норма), странична повърхност, вътрешна черепна основа (basis cranii interna), външна черепна основа (basis cranii externa). Черепния покрив се ограничава от черепната основа, от линия, която минава през външната тилна изпъкналост, горната тилна линия, основа на сисовидния израстък, горния край на външния скулев израстък на челната кост, както и над очния ръб на същата кост. По предната повърхност на черепа се описва двойна очница - орбита, в която се разполага очната ябълка и носовата кухина (cavitas nasi). По страничната повърхност се намират слепоочната ямка (os temporalis), скуловата дъга (arcus zygomaticus) и постслепоочната яма (fossa infratemporalis). По външната черепна основа се разполагат канали, отворени цепнатини, през които влизат или излизат черепни нерви и кръвоносни съдове. По нея се наблюдава костното небце и конделите на тилната кост (palatum osseum). По вътрешната черепна основа се оформят 3 ями, разположени на различна височина – предна, средна и задна, върху които залягат структури на главния мозък.

Съединение на черепа

Костите, изграждащи черепа се съединяват преобладаващо посредством една от разновидностите на влакнестите съединения – шевове. Челната, теменната и тилната се съединяват чрез зъбчати шевове. Зъбчатия венечен шев съединява челната с 2 теменни кости, сагиталния шев – 2 теменни кости помежду им, а ламбовидния шев – 2 теменни с най-голямата част на тилната кост – люспата.
Люспестият шев свързва люспата на слепоочната кост с теменната кост и голямото крило на клиновидната кост. Костите на лицето се съединяват с третия вид шевове – плоски. Костите по основата на черепа се съединяват с влакнести синхрондрози от влакнест хрущял.
Някои от тях в последствие се заменят от костна тъкан. От костите на черепа, единствено долната челюст е съединена посредством синовиално съединение – долно челюстна става. Тя е комбинирана, в нея се извършват 3 основни движения:
отдалечаване и приближаване на долната челюст към долната
придвижване на челюстта напред, встрани и в основно положение
странични движения
Подезичната кост осъществява съединението си с основата на черепа посредством 2 дълги шиловидно подезични връзки. Тази кост единствена няма директен контакт с останалите кости на черепа. Черепът е свързан с гръбначния стълб посредством комбинирана атласно - тилна става, в изграждането на която участват кондилите на тилната кост и горните ставни ями на І-ви шиен прешлен. Тази става е двуосна. Около сагиталната ос се извършва отвеждане на главата – наклон встрани и привеждане (връщане в основно положение). Около втожрата ос (фронталната) се извършва сгъване и разгъване , т.е. наклон на главата напред и назад. Към същината на черепа се описват още: странична и медиална атласно-аксиални стави, осъществяващи съединението между І и ІІ шиен прешлен.

№ 5. Гръбначен стълб

Изгражда се от 24 самостоятелни прешлена, кръстна и опашна кост. Самостоятелните прешлени се описват в 3 групи: шийни, гръдни и поясни прешлени.

Строеж на прешлена

Всички прешлени, с изключение на първия имат общ фон на строеж. Изграждат се от тяло (corpus vertabrae), дъга (acceus vertabrae) и 3 типа израстъци – единичен бодилков (procesus spinoswus), двоен напречен израстък (procesus transversus) и 2 двойни ставни израстъка (basis cranii externa) – горни ставни израстъци (procesus articulanis superior), долни ставни израстъци (procesus articulanis interior).
Шийните прешлени могат да бъдат различени от останалите гръбначни прешлени по наличието на отвор на всеки от напречните израстъци, през отворите преминават кръвоносни съдове.
І-ви шиен прешлен – атлас – не притежава тяло, а е изграден от предна и задна дъга и 2 странични части.
ІІ-ри шиен прешлен притежава зъб, който се издава от тялото нагоре. Той представлява откъсналото се в ембрионално развитие тяло на І-ви шиен прешлен срастнало с тялото на ІІ-ри шиен прешлен. Бодилковият израстък на прешлените от ІІ-ри до VІ-ти е раздвоен, при VІІ-ми раздвояване липсва, а израстъкът е най-масивен и се издава в основата на шията. От него надолу се разполагат гръдните прешлени. Те се отличават от шийните с по-големите си размери, тъй като носят по-голямо натоварване от тях.
Гръдните прешлени се отличават и с това, че притежават полуизрезки по тялото на прешлените и по напречните израстъци, посредством които се съединяват с ребрата и участват в изграждането на гръдния кош.
Поясните прешлени са най-масивни в сравнение с останалите 2 групи самостоятелни прешлени. Бодилковият им израстък е костна плочка, разположена в срединната равнина, почти до нивото на тялото. Това е една от причините за високата подвижност на прешлените в поясната област.
Кръстна кост – изградена от срестването на петите самостоятелни до завършването на растежа кръснтни прешлени. Кръстната кост има триъгълна форма с вдлъбната предна и изпъкнала задна повърхност. Тя участва в изграждането на тазовия пояс. На нея се различават връх, насочен надолу, основа – ориентирана нагоре и 2 странични части. По предната повърхност има 4 напречни линии, които показват мястото на срастване на кръстните прешлени. Линиите завършват с 4 двойки отвори, които преминават през костта и се оформят 4 двойки и по задната повърхност. По нея в резултат на срестването на израстъците се намират 5 гребена – срединен (в резултат на срастването на бодилковите израстъци), страничен (срастване на напречните израстъци), медиален (срастване на ставните израстъци). Надлъжно в костта се разтваря канал, в който лежи сноп от гръбначно - мозъчни нерви.
Опашна кост – изградена е от 3-6, най-често 4-5 закръглени прешлена. Единствено при І-ви прешлен личат добре изразени остатъци от горните странични израстъци, наречени - рога и от напречните израстъци.
Гръбначния стълб – не е изпънато образувание, а притежава изпъквания напред (лордози) – в шийната и поясната област и изпъквания назад (в гръдната и кръстната област). Извивките на гръбначния стълб встрани се наричат сколиози.
Тялото и дъгата на прешлените заграждат отвора на прешлените. Отворите на прешлените, наслагвайки се един върху друг оформят канала на гръбначния стълб, в който се разполага гръбначния мозък. От него гръбначно - мозъчните нерви излизат през междупрешлените отвори, оформени между крачетата на дъгите на съседните прешлени.

Съединения на гръбчания стълб

За да се изгради като основна осова опора, елементите на гръбначния стълб се съединяват посредством телата, дъгите и израстъците си.
Телата на прешлените се съединяват посредством междупрешлени синфизи. Те са изградени от двойноизпъкнали междупрешлени дискове, диаметърът на който е по-голям от диаметърът на телата, които се съединяват. Дисковете се разполагат между телата на прешлените от ІІ-ри шиен до V-ти поясен и между V-ти поясен до кръстната кост. Дисковете се състоят от 2 части: периферен пръстен от влакнеста хрущялна тъкан и централно разположено пихтиесто ядро. Ядрото може да се променя, движейки се, което при съкращаване на мускули, позволява движение на гръбначния стълб.
Междупрешлените дискове имат различна височина в шийната област – 5 до 6 мм, в гръдната – 3 до 4 мм и в поясната 11 – 12 мм. Най-голяма подвижност притежава поясната област. Междупрешлените симфизи се укрепват от 2 надлъжни връзки – предна, която върви по предната страна на телата, прешлените и дисковете, започна от основата на черепа и достига до втората, третата напречна линия на кръстната кост. Задната надлъжна връзка върви в канала на гръбначния стълб по задната страна на телата на прешлените и междупрешлените дискове. Напречните връзки са здраво срастнали с междупрешлените дискове и рехаво с телата на прешлените.
Дъгите на прешлените се съединяват посредством жълти връзки. Названието им идва от жълтия цвят на изграждащата ги еластична съединителна тъкан.
Напречните израстъци се съединяват посредсвом междупрешлени връзки, които липсват при шийните прешлени. Ставните израстъци се съединяват посредством плоска проформа комбинирани стави. Бодилковите израстъци се съединяват посредство 2 вида връзки – междубодилкови и надбодилкови. Междубодилковите израстъци се разполагат на всеки 2 съседни прешлена. Надбодилковите израстъци вървят по върховете на бодилковите израстъци.
От нивото на бодилковите израстъци на 7-ми шиен прешлен тя придобива триъгълна форма и с горния си разширен край се залавя за външната повърхност на тилната кост. Означава се като тилна връзка.

№ 6. Кости на гръдния кош. Съединения.

Гръдният кош е изграден от 12 двойки ребра. В изграждането му участват и 12 гръбначни прешлена. Ребрата (costae) в зависимост от съотношението им към гръдната кост се описват 2 основни групи: истински (costae verae . І-VІІ) и лъжливи (costae spuriae – от 7-12) . Към тях спадат 11 и 12 (плаващи – costae fluctantes).
Истинските се залавят директно към гръдната кост. Ребрата от 8 до 10-то се залавят непосредствено един за друг чрез надлежащото ребро. 11 и 12-то са плаващи – те нямат връзка с гръдната кост.

Строеж на реброто

Всяко ребро се изгражда от 2 основни части: ребрен хрущял и костно ребро. На костното ребро се различава глава, на която е описана ставна повърхност за съединяване с тялото на прешлена. Ставната повърхност е цялостна. При 1,11 и 12 ребро, а при останалите посредством напречен гребен на 2 полета – горно и долно. Главата се съединява с тялото посредством стеснение – шийка. На границата между шийката и тялото се намира костна пъпчица – вържица на реброто. Тя притежава ставна повърхност за съединяване напречния израстък на ядрото. Тялото на реброто е прикрепено към него и се различават външна и вътрешна страна. По долния участък на вътрешната страна се намира браздата на реброто, по която вървят съдове и нерви. За разлика от останалите ребра, първото е приплеснато отгоре и отдолу. Ребрата са дъговидно извити при усукването около надлъжната ос, поради което предният лежи по-ниско.
Гръдна кост (Sternum) - Изгражда се от дръжка, тяло и мечовиден израстък. Дръжката притежава 3 страни, ориентирани надолу и 3 страни, ориентирани нагоре. Горната средна страна се нарича яремна изрезка (insisura jugularis). Встрани от нея се намира изрезката за съответната ключица (insisura clavicularis). Долно страничния израстък се намира изрезка за съединяване с І-во ребро и полуизрезка за съединяване с ІІ-ро ребро. Дръжката и тялото се съединяват под ъгъл, ориентиран напред. Под тялото, в горния му участък се намира полуизрезка за ІІ-ро ребро, а надолу цели израстъци за ребрата от 3-то до 7-мо. Мечовидният израстък е костно или хрущялно образувание, което може да бъде или раздвоено или с перфорации.

Съединение на костите на гръдния кош

Костите на гръдния кош се съединяват посредством 2 групи съединения: гръдно-ребрени и ребрено-прешлени.
Гръдно-ребрени съединения – І-во ребро се съединява посредство ребрения хрущял за дръжката на гръдната кост. Това съединение е синхондроза. Ребрата от 2-ро до 7-мо се съединяват с гръдната кост посредством гръдно-ребрени стави. Ставната капсула е продължение на надкостницата на гръдната кост в надкостницата на ребрата. Ставите се укрепват от лъчистите връзки, които се разполагат по предната страна на ставната капсула. Второто ребро, разположено мужду дръжката и тялото притежава вътрешно-ставна връзка. Ребрата от 10-то до 7-мо се съединяват помежду си посредство хрущялни стави и връзки.
Ребрено-прешлени – ребрата се съединяват с прешлените посредством 2 синовиални (ставни) съединения. Става на главата, на реброто, сребрено-напречна става. Ставата на главата на реброто се изгражда от ставната повърхност на главата на реброто (цялостна или представена от 2 полета) и от горната ставна ямка на горната и долна ставна ямка на съседните прешлени. Движението на описаните 2 стави са около обща ос, която минава през средата на двете стави. Те се изразяват в повдигане и смъкване на ребрата, при което гръдния кош се разширява странично и напред (дихателни движения).

№7 Кости и съединения на горния крайник
(ossa membri superior)

Описват се в две групи: Пояс на горния крайник (Cingulum membri superioris) и Скелет на свободния горен крайник (Skeleton membri superioris liberi).

Пояс на горния крайник

Изгражда се от две кости – ключица и лопатка. Ключицата (Clavicula) е дълга кост с разтеглена S форма на нея се описват тяло и два края – гръден с призматична форма и раменен – приплеснат горе и долу. Гръдния край е изпъкнат напред и притежава ставна повърхност, за съединяване с тялото на гръдната кост. Раменният израстък е изпъкнат назад и притежава ставна повърхност за съединяване с раменния израстък на лопатката.
Лопатката (Scapula) – се ограничава от три ръба – горен, страничен и медиален. Те оформят три ъгъла – горен, долен и страничен – най-масивен. Той притежава елипсовидна ставна повърхност за съединяване с раменната кост. От горният ръб напред и встрани се издава клюновидния израстък. Предната повърхност на лопатката е вдлъбната и ориентирана към ребрата – ребрена. По задната изпъкнала повърхност се намира будилото на лопатката. То разделя на две не еднакви ями – надбудилкова и подбудилкова. Будилото в страни и нагоре завършва с раменен израстък. Той притежава ставна повърхност за съединяване със страничния край на ключицата.

Скелет на свободния горен крайник

Раменна кост (Humerus) – е дълга кост. Горният й край има сферична форма и се нарича глава на раменната кост. Тя притежава ставна повърхност, участва в изграждането на раменната става. Главата се ограничава от съседните структури посредством т. нар. анатомична шийка. В страни и напред от главата се намират голямата и малката вържица. Надолу вържиците продължават в едноименни гребени. Между тях се затваря бразда в която лежи сухожилието на дългата глава на двуглавия мускул. За граница между горния край и тялото на костта служи хирургичната шийка. Тялото в горния край е цилиндрично, а надолу се оформят 2 ръба – медиален и страничен. На тялото се описват 3 повърхности – предно-медиална, предно-странична и задна. Долният край на костта е приплеснат и огънат напред – кондил на раменната кост. На кондила се различават макаровидна ставна повърхност и главичка. Над макаровидната система се намира венечната ямка, над главичката – лъчевата ямка, а по задната страна на кондила – най-голямата ямка – лакътната.
Лакътна кост (Ulna) – тя е дълга кост. Тя лежи медиално в областта на предмишницата. Проксималната епифиза е изградена от насочен нагоре лакътен израстък и ориентиран напред венечен израстък. Разделени помежду си от макаровидната изрезка. По венечния израстък странично се намира изрезка за съединяване с горния край на лъчевата кост. По тялото на костта се описват 3 повърхности – предна, задна и медиална, ограничени от 3 ръба – преден, заден и междукостен, ориентиран към лъчевата кост. Долния край на лакътната кост се означава като глава – задномедиално от нея се издава шиловидниат израстък – ориентиран надолу. По предно – страничната част от главата се намира лентовидна ставна повърхност за съединяване с долния край на лакътната повърхност.
Лъчева кост (Radius) – горният край на лъчевата кост представлява нисък цилиндър и се нар. глава на ЛК. По горната си страна тя притежава ставна повърхност за съединяване на главата на раменната кост. Предно – медиално главата притежава лентовидна ставна повърхност за съединяване с горния край на лъчевата кост, посредством шийка главата се съединява с тялото. На него се различават 3 повърхн. – предна, задна и странична и 3 ръба – преден, заден и междукостен. Последният е ориентиран към едноименния ръб на лъчевата кост.
Долният край има призматична форма. От страничния му край се издава шиловидния израстък. По медиалната си страна има изрезка за съединяване с лакътната кост. А по долната ставна повърхност (киткова), участва в изграждането на китковата става.
Костите на китката са 8 подредени в 2 реда – горен (проксимален) и долен (дистален) по 4 в посока от палеца към малкия пръст. Костите на горния ред са ладиавидна, полулунна, тристенно – призматична и грахоовидна. Вторият долен ред включва трапецовидна, трапецоидовидна, главеста, кукеста.
Костите на предкитката са 5 – дълги кости, на които проксималната част се означава като осн., дисталната – като глава и разположено между тях тяло.
Скелетът на пръстите е представен от 3 кости (фаланги) – проксимална, средна и дистална. Само при палеца те са 2 – липсва средната.

№14 Учение за вътрешните органи
(Спланхнология)
(Splanhnologiea)

То изучава храносмилателния апарат, дихателния апарат, пикочо – половия апарат и някои ендокринни жлези.
ХР, ПП и Д апарати се изграждат от 2 вида органи – слоести и паренхимни. Слоестите органи са листовидни (бузи, устни, език) и тръбести (хранопровод, трахея, пикочопровод, семеотвод, маточни тръби). Паренхимни органи са: черен дроб, бели дробове, бъбрек, яйчници, семенник. Те са изградени от строма („скелет”, основа) и от паренхим – функционална тъкан, която осъществява осн. функции на органа.
Слоестите органи имат общ план на строеж. Те са изградени от 3 обвивки:
І. Лигавица
1. Епителна пластинка
2. Собствена плъстинка
3. Мускулна пластинка
4. Подлигавичен пласт
ІІ. Мускулна обвивка – състои се от 2 или 3 мускулни слоя от гладка мускулна тъкан.
ІІІ. Най-външна обвивка, която е адвентиция (от хлабава съединителна тъкан), или серозна (коремница, плевра, сърцева обвивка).

Храносмилателен апарат
№14 Устна кухина

Устната кухина се изгражда от горна и долна устна, бузи, твърдо небце и пода на устната кухина (cavitas oris). С външната среда устната кухина се съобщава посредством устна цепка, коята завършва с устен ъгъл.
Устната кухина се разделя на предверие – вестибулум и на същинска устна кухина. Предверието се ограничава от същинската устна кухина от долната и горната зъбни редици. Представлява цепковидно пространство с подковидна форма. В същинската устна кухина се разполага езикът. Устната кухина е тапицирана с лигавица. В предверието на нивото на втория кътник тя образува кръгово задебеляване (сисица), в която извежда секретите си от околоушната жлеза. В предверието (срединно), лигавицата образува юздите на горната и долната устна. В същинската устна кухина лигавицата образува двойна сисица, в която секретират подезичната и подчелюстните жлези. Сисицата е разположена в предния участък на пода на устната кухина, двустранно от юздичката на езика.
В устната кухина се разполагат големи и малки слюнчни жлези. Големите са – околоушна (glaparotis), подезична и подчелюстна жлези – те са двойни. Възпалението на околоушната жлеза се нарича паротит (заушка). Малките слюнчни жлези се разполагат в органите , изграждащи устната кухина и носят техните имена: жлези на бузите, небцови жлези, моларни и езикови жлези. Устните и бузите имат сходен строеж. Различното е, че в бузите има мастно тяло, което е по-добре развито при децата.
З ъ б и (dentes)

Зъбите имат общ план на строеж. Изграждат се от видима част на зъба – корона, шийка, корен. При надлъжен пререз на зъба се вижда кухината на зъба, изградена от 2 части – кухина на короната и канал на корена на зъба. В долния си край каналът завършва с отвор, през който в зъба влизат кръвоносни съдове и нерви. Кухината е изпълнена със зъбна пулпал Над нея се разполага основното вещество на зъба – дентин. Коронката е покрита с емайл, а коренът – с цимент. В областта на шийката емайлът и цимента изтънявайки преминават един към друг. В този участък се получават най-често кариесите. Съзъбието при израстващите индивиди са 32 зъба. От тях 8 – резци (dentes incisivi), 4 кучешки (dentes canini), 8 предкътници (dentes premolares), 12 кътници (dentes molares). 3212/2123
Детското съзъбие съдържа 20 млечни зъба. 2012/2102

Е з и к (lingua)

Езикът е слоест орган, основната маса на който е от скелетно-мускулна тъкан. На него се различават 2 основни части – корен и тяло на езика, което напред преминава във връх на езика. Езикът е приплеснат горно и долно, във връзка с което притежава горна и по-малка долна повърхност, преминаващи една в друга в околовръстния ръб на езика. Горната повърхност (гръб на езика) се разделя от V-образна бразда на 2 части: част пред-, и след браздата. Лигавицата на езика в частта зад браздата е инфилтрирана с лимфоцити и образува като цяло езиковата сливица, предната част на езика, посредством срединна бразда. По нея се разполагат папилите на езика, които са няколко типа: нишковидни, гъбовидни, листовидни; папили, оградени с вал. С изключение на нишковидните, останалите притежават вкусови луковици, които изграждат органа на вкуса. Напречно набраздените скелетени мускули, които са 8 се описват в 2 групи – скелетни и собствени.

№ 15 Гългач. Хранопровод. Стомах.

Започва от основата на черепа и се простира до нивото на 6-ти шиен прешлен. Според PNA на гълтача се описват зев и кухина на гълтача. Зевът е представен от мекото небце и започващите от него двойни небцовоезични и небцовогълтачни дъги. От мекото небце надолу се издава мъжецът. Зевът и коренът на езика в участъкът под него се означават като зевен провлак, през който устната кухина се съобщава с кухината на гълтача. Между небцово-езичната и небцово-гълтачната дъга се намират небцовите сливици. Кухината на гълтача лежи зад носовата кухина, устната кухина и зад гръкляна, във връзка с което тази част на гръкляна се разделя на 3 части – носова, устна и гръклянна. В носовата част между тавана на гръкляна, наричан свод и задната стена се намира гълтачната сливица, известна още като „трета сливица”. Тя е по-добре развита при децата. По страничните стени в носовата част се намира по един отвор, от който води началото си слуховата тръба (Евстахиева). Тя съединява кухината на тръбата със средното ухо. В областта на отворите се намира струпване на лимфна тъкан, означена като тубарни сливици. Единичната езикова сливица, двойната небцова сливица, единичната гълтачна сливица и двойната тубарна сливица изграждат пръстен от лимфни структури, които изпълняват защитна функция в началото на дихателния и храносмилателния апарат. Предната стена на гълтача не е цялостна. В носовата част тя образува 2 елипсовидни отвора (задно носови отвори), посредством които се осъществява връзката между носовата кухина и кухината на гълтача . В устната кухина тя не е цялостна, защото образува зевния провлак. В гръклянната част по нея се намира отвора на гръкляна, посредством който се съобщава кухината на гръкляна и гълтача. Периферно от лигавицата се разполага обвивката на гълтача, представена от напречно набраздени скелетни мускули, които са напречно разположени и кръгови. По-съществено значение имат кръговите мускули – 3 (горен, среден и долен констриктус). Съкращавайки се един след друг отгоре надолу те осъществяват гълтателната функция – избутват хапката от кухината на гълтача в кухината на хранопровода.

Хранопровод (Esophagus)

Типичен слоест и тръбест орган. Дължината му варира от 25 до 30 см. , почти 2 пъти по-дълга от тази на гълтача. Започва от нивото на 6-ти шиен прешлен и достига до нивото на 10-11 гръден прешлен, преминава през 3 топографски области – шийна, гръдна и коремна, поради което на него се различават 3 части – шийна, гръдна и коремна. На хранопровода се различават 3 анатомични стеснения: - 1) на прехода между гълтача и хранопровода; -2) при кръстосването му с левия главен бронх; -3) при преминаването му през диафрагмата. Отвън хранопроводът е обвит с адвентиция. Средната обвивка (мускулната), в средната и долната трета е гладко-мускулна, а в горната – от напречно-набраздени мускули. Лигавицата образува надлъжни гънки, поради което при напречен пререз луменът на хранопровода е звездовиден.

С т о м а х (Ventriculus)

Разполага се в горната част на коремната кухина, 5/6 вляво от срединната равнина и 1/6 вдясно. Формата му варира, но се приема, че има 3 типа: роговиден, кукувиден и дисаговиден. Стомахът е приплеснат предно и задно. Различават се предна и задна стена. В стените преминават една в друга посредством 2 кривини. На стомаха се различават 4 основни части: -1) кардина (участъка от хранопровода), -2) дъно на стомаха (над нивото на вливане на хранопровода, -3) тяло на стомаха, -4) пилорна част на стомаха.
Отвън стомахът е покрит от коремница – сероза. Мускулната му обвивка за разлика от други тръбести органи, където е двуслойна, тук е трислойна – надгражда се още 1 най-вътрешен косовървящ гладък мускулен слой. В края на пилорната част мускулната обвивка (кръговият слой) образува свинктер (кръгов мускул), който не позволява произволно излизане на храната от стомаха. Над този мускул и по периферията се намира кръгова гънка – пилор, след което започва тънкото черво. Лигавицата на стомаха образува много гънки в различни посоки. По гънките между тях се оформят т.нар. стомашни поленца с диаметър до 2 мм. По поленцата се намират малки ямки, в които изливат секрета си стомашни жлези, разположени в стената му.

№16 Тънко черво (Intestinum tene). Дебело черво (Intestinum crassum)

Дължината на тънкото черво при жив човек е от 2,2 до 4,4 метра. Започва от пилора и достига нагъвайки се до дясната хълбочна яма, където посредством клапа (пилоцекална) преминава в дебелото черво. Тънкото черво се състои от 12-пръстник (duodenum), празно черво (jejunum), хълбочно черно (ileum).
Отвън тънкото черво е покрито със серозна обвивка – коремница (peritoneum), като различните му части показват различно отношение към нея.
Мускулната обвивка е представена от външни надлъжни и вътрешни гладко-мускулни слоеве. Функционалният слой на лигавицата е много добре развит, в резултат на което червото образува гънки, с кръгов въртеж (plicae cirailaes). Те заемат от 1/2 до 2/3 от лумена на червото. Те могат да бъдат видяни само при наблюдение откъм лумена на червото. Общият им брой е около 650. Освен кръгови гънки за червото е характерно че притежава и други специфични образувания – чревни власинки. Те са образувания на собствената пластинка на лигавицата, която отдавайки се на лумена повлича епителен пласт. Техният брой е от 4 до 5 милиона. Между власинкитке се разполагат чревните жлези. По тънкото черво се намират много единични лимфни фоликули. Единичните фоликули са по цялото продължение и са около 15 хил. Груповите лимфни фоликули са от 20 до 30 хил., разположени в хълбочното черво.
12-пръстникът започва от пилора на стомаха и се простира до извивката, разположена между него и следващата част на тънкото черво – празното черво. Дължината му е 17 до 22 см, състои се от 4 части: горна, нисходяща, хоризонтална, възходяща. По идеалната страна на нисходящата част се намира надлъжната гънка, в долния край на която се разполага голямата папила на 12-пръстника. В нея се изливат секретите, големият проток на задстомашната жлеза и общият жлъчен проток. Над голямата папила на известно разстояние се намира голямата папила на 12-пръстника. В нея се влива добавъчния канал на задстомашната жлеза.
Втората част на тънкото черво лежи преобладаващо в лявата горна част на коремната кухина и представлява 2/3 от дължината на тънкото черво. Хълбочното черво заема преобладаващо долната част на коремната кухина (ileum), а дължината му е 3/5 от общата дължина на тънкото черво.
Дебелото черво започва от дясната хълбочна яма, огъва се като рамка в коремната кухина и завършва със задно проходно отверстие – анус. Дължината му варира от 1 до 1,70 метра, а диаметъра в началната си част 70 до 80 мм, като в края намалява до 40-50 мм. Състои се от 3 основни части: -1) сляпо черво (cecum) , -2) ободно черво (colum), -3) право черво (rectum). Сляпото черво има дължина от 3 до 8 см и ширина 4 до 7 см. Разполага се под нивото на плеоцекалната клапа. През нея червното съдържимо от тънкото черво преминава в дебелото черво. От сляпото черво се издава червеобразен израстък – апендикс. Дължината му е от 2 до 20 см, като дължината му най-често е 7 до 8 см. Много рядко може да липсва или да е по-дълъг ог 20 см. Апендиксът е богат на лимфни фоликули, изпълняващи защитни функции.
Ободното черво се състои от 4 части: възходящо , напречно, низходящо и сигмовидно ободно черво. Възходящото ободно черво започва от плеоцекалната клапа, върви нагоре по коремната стена, достига до черния дроб. Дава отпечатък върху него. Посредством извивка преминава в напречното. Напречното може да бъде с дължина от 30 до 80 см. Когато то е по-дълго виси като гирлянда. Посредством лявата извивка преминава в низходящото ободно черво, което достига до нивото на левия хълбочен гребен, където преминава в сигмовидно ободно черво. Сигмовидното ободно черво лежи в лявата хълбочна яма и нагъвайки се завършва на нивото на лявата кръстцово-хълбучна яма. Ободното черво е покрито с коремница (сероза). Външният надлъжен слой на средната му обвивка е редуциран до 3 ленти (тении). Особеност в строежа на дебелото черво е наличието на полулунни гънки, които са образувания на цялата стена на червото. За разлика от гънките на тънкото черво, които са образувания на вътрешната обвивка – лигавица. Поради това гънките са видими отвън и отвътре. Те се разполагат между трите ленти (тении). В резултат на което се получават външни повърхности с издуване. Тези торбовидни издавания се наричат хаустри. По външната страна на дебелото черво се намират и серозни торбички, изпълнени с мастна тъкан.
Правото черво започва от лявата хълбучно – кръсцова става, където завършва с анус. Дължината му е средно 15 см. Разполага се пред кръстната кост и опашната кост и в междинницата. Следва извивките на костите, при което формата му е разтеглена S образно. Частта от правото черво, разположена в малкия таз се нарича ампула, а подлежащата част – анален отвор. В ампулата се разполагат множество гънки, само 3 от които не се изпразват и при най-голямото изпълване на ампулата с фекални маси.
В аналния канал, лигавицата образува надлъжни гънки (6 - 10) означени като анални колонки. Вдлъбванията между тях се наричат анални синоси (по-добре развити при децата). В долния си край синусите завършват с анални клапички. Кръговия мускулен слой на средната обвивка в долната част на аналния канал образуват неволеви стегач – свинктер на ануса с височина 2 – 3 см. Под кожата на тази област от напречно – набраздени скелетни мускули на тазовата диафрагма и се образува волеви стегач.







№17 Черен дроб (Hepar)

Той е най-голямата жлеза. Тежи около 1 500 гр. Участва в процесите на храносмилане, кръвообразуване и обмяна на веществата. Разполага се с по-голямата си част в дясната подребрена област. А с по-малката – в надчревната област. Формата му е неправилна. Цветът – червено-кафяв, консистенцията – мека. В черния дроб се различават 2 повърхности – горна (диафрагмена) и долна – органна, ориентирана надолу и назад към коремните органи. Двете повърхности се събират напред и надолу в преден ръб. Диафрагмената повърхност има 4 части: горна (по която има отпечатък от сърцето), предна, дясна и задна. По задната част срединно се намира цепнатината за венозната връзка, а в дясно от нея браздата за долната куха вена. По везцералната повърхност са на лице две подобни вдавания: в срединното се намира изрезката за облата връзка, която представлява остатък от пъпната вена. В дясно от изрезката се разполага ямата за жлъчния мехур. Назад описаните 2 структури се съединяват помежду си посредством бразда – вратата на черния дроб (porta hepatis). През нея навлизат (вратна вена) (vena portae), собствената чернодробна артерия и нерви, а излизат общия чернодробен проток и лимфни възлове. По весцералната (долна) повърхност се намират отпечатъци от разположените в коремната кухина органи: от хранопровода, стомаха, 12, ободното черво, бъбрека и от надбъбрека. По диафрагмената повърхност се намира сърповидната повърхност. Тя маркира границата между двата дяла на черния дроб, по-голям десен и по-малък ляв. Отвън черният дроб е обвит със сероза, с изключение на едно малко поле по задната част на диафрагмената повърхност (area nuda). Под серозата се разполага собствената обвивка на черния дроб (влакнеста обвивка – глисонова капсула). Тя навлиза в органа и съпровожда кръвоносните функции. Основна структурна и функционална единица е чернодробното делче. То извършва обменните функции на черния дроб. Жлъчката от всеки дял на черния дроб се събира от ляв и десен жлъчен проток. Във вратата на чернния дроб сливайки се те формират общия жлъчен проход (ductus heputicus sinister). Чернодробното делче има форма на призма – напречния й размер е от 1- 2,5 мм. Общият брой на делчетата в черния дроб е около 500 000.

Жлъчен мехур (vesica fellea)

Жлъчния мехур лежи в ямата за жлъчния мехур по весцералната половина на черния дроб. Вместимостта му е 30 – 50 куб. см. Дължината му е от 8 – 12 см, а напречния размер 4 – 5 см. Дъното на жлъчния мехур се издава под долния ръб на черния дроб. Ориентирано е напред и опира в предната коремна стена. Назад продължава във стеснение – шийка, от която започва жлъчния проток (ductus cysticus). Външната обвивка на жлъчния мехур е покрита със сероза по весцибуларната страна и адвентиция в останалите участъци. Мускулната съединителна тъкан е представена от кръгови гладко – мускулни влакна. Вътрешната страна образува множество гънки. А в жлъчния проток се издава спирално извита гънка.







Задстомашна жлеза (Pancreas)

Панкреаса лежи по задната коремна стена. Има дължина 14 – 18 см и тежи ~80 гр. Описват се глава, тяло и опашка. Главата е обхваната от 12 и се разполага на нивото на 1 – 3 поясен прешлен. Тялото което лежи малко по-високо се описват 3 повърхности: предна (допира се със стомаха), долна (допир с извивките на тънкото черво) и задна (залягаща върху задната коремна стена). Повърхностите се ограничават от 3 ръба – горен (върви слезковата артерия), преден и долен. Опашката се разполага най-високо от други части и достига до вратата на слезката.
Панкреаса е покрит от тънка капсула под която прозира зърнестия строеж на жлезата. Тя е с двойна функция ендо- и екзокринна. Екзокринната част е представена от делчета.. В тях произведения панкреатичен сок, който посредством изводни каналчета се довежда до вървящия надлъжно пред жлезата проток на панкреаса. В областта на главата се разполага добавъчния проток на панкреаса или на жлезата. Ендокринната част е представена от т. нар. Лангерхансови острови. В тях се произвеждат хорманите инсулин и глюкагон, които регулират въглехидратната обмяна.

№18 Дихателен апарат (apparatus respiratorius)

Изгражда се от дихателните пътища и дихателните органи – бели дробове. Дихателните пътища в зависимост от положението им в тялото се разпределят. Към горните дихателни пътища се отнасят носната и кухината на гълтача, а към долните дихат. пътища – гръкляна, дихателната тръба, бронхите и техните разклонения.

Нос (Nasus)

Носът се състои от външен нос (nanus externus) и носна кухина (cavitas nasi). На външния нос се описват: корен – разположен върху двете очници, връх – най-изпъкналата част на носа, гръб на носа –свързващ корена и върха на носа, странично от него се разполагат лявата и дясната страна на носа, които в страни от върха преминават в съответното крило на носа. Скелетът на външния нос е изграден от кости и хрущяли. Костите се описват при описание на лицевия череп, а хрущялите са следните: триъгълно – латерален хрущял на носа – има триъгълна форма, двоен е, разполага се пред и под долния край на носовите кости. Участва в изграждането на латералните страни на носа. Предните краища на хрущялите се съединяват срединно. Голям хрущял на крилото – двоен е, разполага се под страничния хрущял на носа и участва в изграждането на страничната стена и ноздрите. Малки хрущяли на крилото – представени са от 2 -3 двойки хрущяли, разположени назад и странично от големия хрущял на крилото. Добавъчни хрущяли на носа – разполагат се между латералния хрущял на носа и големия хрущял на крилото. Хрущял на преградата на носа – изгражда предната част на преградата на носовата кухина. Заедно с ралниковия хрущял формират подвижната част на преградата на носа.
Посредством ноздрите (nares) тя се съобщава с външната среда, а чрез задните носови отвори (хоаните) с носовата част на кухината на гълтача. Преградата на носа разделя носната кухина на лява и дясна камера. На преградата се различават костна и хрущялна част. Началната част на носовата кухина се означава като предверие. Нагоре и странично се ограничава от т. нар. праг на носа. Образуван от горния ръб на големия хрущял на крилото. Предверието за разлика от останалата част на носовата страна е покрит с кожа, богата на потни и мастни жлези, а също и на финни косъмчета. По страничните стени на носовата кухина се разполагат горната средна и долна носова мида. Носовата кухина зад предверието е покрита с лигавица в която се различават 2 области – обонятелна и дихателна. Обонятелната област обхваща територията на горната носова мида, съответно и част от носовата преграда и свода на носовата кухина. От тази област се разполагат рецепторите на обонятелния анализатор. В лигавицата на долната носова мида се разполага венозно сплетение, имащо значение за затоплянето на вдишвания въздух. Междуносовите миди заграждат носовите входове. Горен , среден, долен. Носната кухина е тясно свързана с околоносовите синуси (пазухи) – челна, горночелюстна, решетъчна и ключовидна.

Гръклян (larings)

Разполага се по предната част на шията от 4 – 6 шиен прешлен. Скелетът е изграден от хиалинни еластични хрущяли: щитовиден, пръстеновиден, пирамиден, роговиден, клиновиден и надгръклянник. Мускулите на гръкляна функционално се разделят на 3 групи: разширяващи гласовата цепка, стесняващи гласовата цепка и мускули изграждащи напрежението на гласовите връзки, разширяващи.Подлигавицата е богата на еластични влакна. Тя изгражда 2 еластични мембрани – четириъгълна и еластични мембрани - четириъгълен и еластичен конус. Свободният долен край на четириъгълната мембрана изгражда връзките на предверието, а свободния горен край на еластичния конус – гласовите връзки. Гласовите връзки тапицирани с лигавица се означават като гласови гънки, а цепката между тях глотисна. Пространството от входа на гръкляна до гънките на предверието се означава като предверие. Пространството между гънките на предверието и гласовите гънки образуват 2 извити нагоре стомахчета. Частта от кухината, разположена под гласовите гънки се нар. подглотисна.

Дихателна тръба (Трахея)
(Trachea)

Разполага се от 6 шиен прешлен до нивото на 4 гръден прешлен. Дължината й е около 9 – 11 см, а ширината на постоянно отворения й лумен ~15 – 18 см. Трахеята е приплесната предно и задно. Разполага се в две топографски области, поради което на нея се различават шийна и гръдна част. Трахеята има скелет от 16 – 20 хеалинни хрущялни полупръстена (сегменти) обърнати с отвора си назад. Сегментите се съединяват посредством пръстеновидни връзки. Задните краища на сегмантите са съединени с влакнести и мускулни влакна. Те изграждат задната ципеста страна на трахеята, зад която се разполага хранопровода. Вътрешността на трахеята е покрита с лигавица. В подлигавицата, в областта на пръстеновидните връзки и ципестата страна се разполагат жлезите на трахеята. На нивото на 4 гръден прешлен, трахеята се разклонява на два главни бронха и се означава като бифуркация на трахеята.






№19 Бронхи

Главните бронхи започват от бифуркацията и се простират до хилума (вратата на съответния бял дроб). Десния главен бронх е с дължина ~3 см и с по-широк лумен отколкото левия. За това при попадане на чуждо тяло в долните дихателни пътища се намира в десния главен бронх. Левия главен бронх 4 – 5 см, разположен е под ъгъл спрямо трахеята и е по-голям спрямо десния. В хилома на всеки бял дроб, главните бронхи се разклоняват на бронхи с по-малък калибър – дялови бронхи. В десния бял дроб те са 3 – горен, среден и долен, а в левия 2 – горен и долен. Броят на тези бронхи съответства на дяловете на съответния бял дроб. Дяловите бронхи се разполагат на сегментни бронхи.
Горният десен дялов бронх клонира на 3 сигментни бронха – среден, десен и на два, а долния десен на 5. Левия дялов бронх се разклонява на 5 сигментни бронха. След около 9 – 10 деления на сигментните бронхи се получават т.нар. бронхиални клонове. Те навлизат в съответното делче на белия дроб, като лумена им е около 1мм, а в стената си не притежават хрущялни елементи. По БНА тези клонове се наричет делчеви бронхи.

Бели дробове (Pulmones)

Белите дробове са два – десен (Pulmo dexter) и ляв (Pulmo sinister). Всеки от тях има форма на половин конус надлъжно разрязан със заоблен връх. Основата на белите дробове лежи върху диафрагмата, а върхът му се издава 2 см над ключицата. На всеки бял дроб се различават няколко повърхности. Най-голяма по територия е ребрената повърхност. Тя е околовръстна и ориентирана към ребрата и междуребрените мускули. Диафрагмената равнина е тази, която е насочена към диафрагмата. Третата е медиална, насочена към срещулежащия бял дроб. Всеки бял дроб притежава междудялови повърхности. По медиалната повърхност се различават 2 части: гръбначна и средостенна, по нея се разполага вратата на белия дроб, през която в органа навлизат белодробни артерии, главните бронхи и нерви, а излизат белодробни нерви и лимфни съдове. Диафрагмената и ребрената повърхност се срещат в дъговиден долен ръб, а ребрените и медиалните в преден ръб. При левия бял дроб в долния участък на предния ляв дроб се намира сърцето. Посредством цепнатини, двата бели дроба се разделят на дялове. Левия бял дроб се разделя на горен и долен дял, а десния посредством още една хоризонтална цепнатина – на 3 дяла – горен, среден и долен. Във всеки от дяловете на двата бели дроба се разполагат толкова сегмента, колкото е броя на сегментните бронхи. Делчевият бронх навлиза в делчето и се дели на 18 – 20 крайни бронхиоли. В двата БД те са ~20 хил. Всяка крайна бронхиола се дели на две (дихотомично) на дихателните бронхиоли, които се наричат така, защото съдържат в стената си алвеоли, позволяващи обмяната на газове. Дихателните бронхиоли се разделят на алвеоларни ходове, а те завършват на алвеоларни торбички. Стените им са изградени от белодробни алвеоли.

Средостение (Mediastinum)

Като средостение се означава пространството между двата бели дроба. То се дели на горно и долно, от мисленна равнина, която отпред минава между дръжката и тялото на гръдната кост, а назад се намира на нивото на междупрешления диск между 4 и 5 гръден прешлен. Долното средостение се дели на долно, предно и задно.
№20 Пикочо – полов апарат
(Aparatus urogenitale)

Той включва: 1) пикочни органи (Organa urinaria) 2) Женски полови органи (Organa genitalia feminina) 3) Мъжки полови органи (Organa genitalia masculina).


Пикочни органи
Бъбрек (Ren)

Бъбрекът е двоен орган, разполага се по задната коремна стена зад перитонеума. Десния бъбрек лежи по-ниско от левия, тъй като е притиснат от разположения над него черен дроб. Бъбрека има тъмно червен цвят. Мека консистенция и тежи 120 – 200 гр. , формата му е бобовидна. Надлъжния размер е 10 – 12 см, напречния 5 – 6 см, а предно – задния – 4 см. На него се различават предна и задна повърхност, които се събират в 2 ръба – изпъкнал страничен и вдлъбнат медиален. Бъбрека притежава и 2 полюса – долен и горен, върху който лежи над бъбречната жлеза. Горните полюси лежат по-ниско отколкото долните. В най-вдлъбнатата част на медиалния ръб се намира вратата на бъбрека. През нея преминават кръвоносни и лимфни нерви и стеснената част на бъбрека – легенче. Навътре от вратата се намират бъбречен синус (пазуха), в която се разполагат малките и големи чашки и началната широка част на бъбречното легенче. При напречен пререз на бъбрека се откриват периферно разположена кора и въртешна частна бъбрека – сърцевина. В кората се редуват светли и тъмни ивици. Съвкупността от светлите-лъчиста, а от тъмните – извита част в сърцевината се намират от 7 до 20 бъбречни пирамидки, ориентирани с върха към бъбречния синус и с основа, насочена към кората. Между пирамидките навлизат колонки (корово вещество). Обикновено върховете на няколко пирамидки се обединяват и образуват общо възвишение – бъбречна папила. На нея се намира решетъчно поле, върху което има множество отворчета, до тях донасят урината т.нар. папиларни канали. Основна структурна и функционална единица на бъбрека е нефронът.Той се изгражда от: бъбречно(малпигиево) телце, което се състои от артериално капилярно образувание – гломерул и двойна капсула (капсула на Щумлянски-Бауман). Проксимално извито каналче, примка на нефрона (примка на Хенле) и дистално извито каналче. Дисталното извитите каналчета на нефроните се изливат в събирателно каналче. Те от своя страна се обединяват в папиларни протоци, които се отварят на решетъчното поле на бъбречната папила. Бъбречните папили са обхванати от малки чашки, броят на които е от 7 до 9. Малките чашки, обединявайки се образуват големи чашки, а те от своя страна – бъбречно легенче. Малките и големи чашки и разширената част на бъбречното легенче изпълват бъбречният синус. Долномедиалния участък продължаова в пикочопровод.

Пикочопровод (Ureter)

Той е двоен орган, тръбест, свързващ бъбречното легенче с дъното на пикочния мехур. Има дължина 25 до 30 см и диаметър 4 до 9 см. В зависимост от топографията на пикочопровода , на него се различават коремна и тазова част. Строежът на стената на пикочопровода е подобен на малките и големите чашки на бъбречното легенче. Лигавицата му образува надлъжни гънки. Мускулната обвивка е представена от 3 гладко мускулни слоя. Външната му обвивка е адвентиция.

Пикочен мехур (Vesica urinaria)

Разполага се в предната част на малкия таз в лонгозното съчленение, отделено от него посредством хлабава съединителна тъкан, а вместимостта му е 500-700 мл. В зависимост от степента на напълване се променя положението спрямо съседните органи. Най-широката част на пикочния мехур се нарича дъно и е разположена назад и надолу. Напред и нагоре тя преминава в тяло, което завършва с връх, залягащ върху долната част на предната коремна стена. В мястото на прехода на тялото в пикочния канал се намира шийката на пикочния мехур. Лигавицата на пикочния мехур образува гънки в различни направления, единствено в един участък в триъгълна форма, разположен в дъното на пикочния мехур. В горните му ъгли се вливат пикочопроводите, а в долния започва пикочния канал. Мускулатурата е представена от 3 гладко мускулни слоя: вътрешен и външен – надлъжни и среден – кръгов. Те общо се наричат мускулноизтласквач на урината. В началото на пикочния канал средният мускулест слой образува неволеви стегач. Задно-горната повърхност на пикочния мехур е покрита със сероза. Останалите части са с адвентиция.

№ 21 Мъжки полови органи
Семенник (Testis, Didimys, Orchis)

Той е двоен орган, разположен в специално вместилище (скротум), температурата в който е по-ниска от тази в коремната кухина, като определя оптималното протичане на сперматогенезата. Семенникът е приплеснат. Описват се медиална и странична повърхност, преден издаден ръб, долен и горен полюс. Дължината му е около 4 см. Преден, заден – 3 см, а страничния – 2 см. Масата му е от 20-30 гр. Семенникът е обвит с белезникава обвивка. В задно-горния му участък се формира средностението на семенника. От него ветрилообразно се разпространяват преградите на семенника. Те разделят масата му на около 250-300 делчета. Върхът им е ориентиран към средностението, а основата му лежи към срещулежащия ръб и повърхност. Във всяко делче има по 2-3 извити семенни каналчета. Дължината им варира от 50-70 см. За да се поберат, те са силно нагънати. Във върховата част на делчетата те се обединяват и образуват право семенно каналче. Правите семенни каналчета продължават към средностението, където формират т.нар. мрежа на тестиса. От мрежата започват 12 до 13 изнасящи каналчета, където от първото каналче след изливането се вливат останалите. В извитите семенни каналчета протичат процесите на сперматогенезата. Между тях се намират т.нар. лайдигинови клетки, които произвеждат мъжки полови хормани.

Придатък (надсеменник)
(Epididymys)

Разполага се по задния ръб на горния полюс на семенника, на него се различават 3 основни части: глава, тяло и опашка. В придатъка се разполага протока на придатъка, който за да се побере е много силно нагънат – дължината му е 6-8 метра.



Семепровод

Представлява продължение на протока на придатъка. Има дължина около 50 см и много дебела страна. Диаметърът му е 3 мм, а при диаметъра на лумена – 0,5 мм. В зависимост от топографското му разположение се различават 4 части: семенникова – разположена зад семенника. Втората е фуликуларна част. Третата част е лангвинална. Четвъртата е тазова. Крайната част на семепровода е разширена и се нарича ампула. Тя лежи отзад на пикочния мехур. Дължината и е около 3-4 см. В най-долния си участък се стеснява и насочва към простатата.

Семенно мехурче
(Vesicula seminalis)

Той е двоен орган, разположен по задната страна на пикочния мехур, странично от ампулата на семепровода. Дължината му е около 5 см, а ширината около 2 см. В дисталната си част то завършва с отделителен проток. Той се обединява с протока на ампулата и образуват семеизхвърлящия проток, който се отваря в простатната част на пикочния канал. Семенния мехур е една от трите жлези, които произвеждат течната съставка на спермата.

Простата
(Prostata)

Тя е единичен орган, разполага се в предно-долния участък на малкия таз, под пикочния мехур, върху пикочо-половата диафрагма. Има форма на кестен. Различават се 2 повърхности: предна – насочена към симфизата, задна – към правото черво и долно-странична повърхност. Основата на простатата е ориентирана нагоре към пикочния мехур. Напречният размер на простатата е 4 см, вертикалният – 3 см, а предно-задния – оксоло 2 см, мас – 20-25 гр. Различават се 3 дяла – десен, ляв и среден, наречен провлак. Простатата е изградена от 3-40 жлези, означени като жлезен паренхим и от т.нар. мускулно вещество от гладка мускулна тъкан. Простатата произвежда съставки на семенната течност, които и придават кисело рН. Простатата търпи възрастови изменения. Много често средния дял хипертрофира.

Булбоуретрална жлеза

Тя е двойна жлеза, има овална форма, разполага се около луковицата (Bulbus), а изводния проток извлича секрета в уретрата, откъдето е и названието на жлезата.

Полов член
(Penis)

Той е копулационен орган, провежда урината и спермата.Състои се от две основни части: корен, прикрепен към лонната част и тяло, което напред завършва с главичка. Половият член е изграден от 2 пещеристи и 1 гъбесто тяло. Пещеристите тела са дълги и цилиндрични. Предният им край е заострен, а задния образува крачета на пениса. Гъбестото тяло заляга в улея, образуван при завършването на двете пещеристи тела. Напред това тяло изгражда главичката на пениса, а назад – с разширение – луковица. Встрани, където се разширява в булбоуретрална жлеза. Във вътрешността на гъбестото тяло се разполага мъжкия полов канал. Пещеристите и гъбестото тяло са обвити от дълбока и повърхностна фасция. Отвън пенисът е обвит от кожа, която в областта на гливичката образува дубликатура – препуциум.

№ 22 Женска полова система

Те се описват в две групи – вътрешни и външни органи.

Яйчник
(Ovarium)

Разполага се по страничната страна на малкия таз. Приплеснат е странично, поради което на него се различават странична повърхност, ориентирана по стената на малкия таз, медиална повърхност. Свободен заден ръб и мезовариален ръб, по който се намира вратата на яйчника. През нея навлизат артериални съдове, а излизат вени. Яйчникът има два полюса: страничният е ориентиран към крайната част на маточната тръба и се нарича тубален, а другия – маточен, ориентиран към матката. Яйчникът има дължина 2,5 - 5,5 см , ширина от 1,5 до 3 см, а страна 2 см. Масата му е от 5 до 8 гр. Яйчникът е обвит от белезникава обвивка. При пререз по надлъжната му ос се откриват периферно разположените му кора и сърцевина. В кората се разполагат 5 вида фоликули: примодиални, първични, вторични (растящи), граафови и зрели. Примодиалния фоликул е изграде от овоцит от І-ви ред , в който овогенезата е стопирана в първа профаза на мейозата иот един ред прости клетки. Той се нарича примодиален фоликул. Новороденото дете от женски пол се ражда с около 400 хил. примодиални фоликула. Приема се , че половият живот на жената е 30 години. Всяка година в яйчника се осъществяват 13 цикъла, т.е всеки месец само един примодиален фоликул достига до зрялост. Дебелината на кората на яйчника е около 10 мм, а диаметърът на зрелия фоликул – 10-12 мм. Поради това, в мястото, където се намира зрелия фоликул, обвивката на яйчника изпъква нагоре и образува т.нар. стигма. В резултат на хормонални въздействия и в резултат на усилието, което стигмата изпитва в един момент тя се разкъсва. Овоцитът, заедно с обкръжаващите го фоликулни клетки, означени като ексцесно хълмче се откъсва от фоликула и излиза извън яйчника. Процесът се нарича овулация. От клетките , които остават от фоликула в яйчника, първоначално се образува първо червено тяло, а от него след трансформация – жълто тяло. Жълтото тяло произвежда женски полови хормони. Ако настъпи бременност, то се нарича жълто тяло на бременността, ако не настъпи, то се превръща в жълто тяло на менструа. След приключване на дейността на жълтото тяло се превръща в бяло тяло.

Маточна тръба
(Tuba uterina)

Разполага се двустранно от матката. Представлява тръбест орган с дължина 10-12 см. с просвет, който в различните части варира от 2-4 мм. На нея се различават 4 части: маточна (разположена в средата на матката), провлак на матката- той е най-тясната част и същевременно най-дебела страна, ампула на маточната тръба – на нея принадлежи почти половината от дължината на маточната тръба, фунийка (infundigulum) – представлява разширената права част на ампулата. Тя притежава т.нар. реснички на маточната тръба, едната от които е по-дълга и се нарица яйчникова, тъй като има способност да „описва” повърхността на яйчника и да проведе оволиралия фоликул от кухината на маточната тръба. В нея става оплождането на яйцеклетката.
Лигавицата на маточната тръба образува множество гънки, които са в различни посоки, т.е са своеобразен лабилинт в кухината на маточната тръба. Маточна, извънматочна – отвън е покрита със сероза.

Матка
(Uterus, Metra)

Тя е единичен кух, мускулест орган, в който се развива зародиша и се износва бременността. Разполага се в средната част на кухината на малкия таз. Лежи зад пикочния мехур и пред правото черво. Има крушовидна форма и е приплесната предно и задно и се описва правото черво. Дължината и е 7-8 см, ширина – 4 см, предно-задно – 2-3 см. Тежестта 40-50 гр. – нераждали и 7-80 гр. При раждали. На матката се описват 4 основни части. Дъно на матката – разположено на мястото на изливане на маточните тръби. Дъното преминава в тяло с конусовидна форма. Представлява средната най-голяма част на матката. Мястото на прехода на тялото и на матката се означава като провлак. И шийка на матката – долната и стеснена част. Тя има цилиндрична форма, като на нея се различават 2 части: влагалищна и надвлагалищна. Кухината на матката има триъгълна форма. В шийката тя преминава в канал, който завършва в отвор на матката. При нераждали жени е кръгъл, а при раждали – напречна цепка. Отворът се загражда от две устни – предна и задна. Тялото на матката и шийката сключван тъп ъгъл, отворен напред, наричан атнифлексио. Стената на матката е изградена от 3 обвивки – външна (perimetrium), средна – мускулна (myomertium), най-дебела, вътрешна обвивка (endometrium). В областта на канала на шийката на матката, лигавицата образува т.нар. палмовидни гънки. В ендометриума се разполагат маточните жлези. При менструм излющения функционален слой на матката се възстановява посредством делене на клетките, и зграждащи дъната на жлезите.

Влагалище
(Vagina, Colpos)

То е единичен орган с тръбеста форма. Дължината му е 8 – 10 см, а дебелината на стената 3 мм. На него се различават 2 стени: предна и задна. Те обхващат шийката на матката като образуват в тази част кръгова цепнатина, означена като свод на влагалището. На него се различават предна, задна и 2 странични части – най-дълбока е задната. Отвън влагалището е покрито с адвентиция. Средната обвивка е представена от гладки мускули. Вътрешната обвивка – лигавица, образува множество напречни гънки. Средната им част е по-висока и оформя срединно по предната и задната стена т. нар. колонки. При напречен пререз, кухината на влагалището има Н-образна форма. Влагалището няма жлези. Обитават го млечно – кисели бактерии на Гьодерлайн, които превръщат гликогена в млечна киселина.




№23 Ендокринни жлези
(Glandulae endocrinae)

Ендокринните жлези се разполагат в различни части на тялото. Те не са свързани помежду си и имат много малко тегло. Продуктите от жизнената им дейност са високо активни биологични вещества, които се отделят директно в кръвта. Те се отделят във вътрешната среда – кръв и лимфа, от където е и названието им жлези с вътрешна секреция. Хармоните които произвеждат са в малко количество, но оказания от тях ефект е много мощен.

Щитовидна жлеза

Щитовидната жлеза се разполага в предната част на шията, пред гръкляна и началната част на трахеята. Тя е ендокринна жлеза с най-голяма маса – 15 – 20 гр. Състои се от ляв и десен дял свързани помежду си посредством провлак. От него в 30% от случаите нагоре се издава пирамидния дял. Отвън жлезата е покрита от влакнеста капсула, която сраства с гръкляна и трахеята, поради което при движение на гръкляна тя се премества. От обвивката към вътрешността на жлезата се издават прегради, разделящи я на делчета. Те са изградени от овални структури – фуликули. Централната част на фуликула е изпълнена с гъсто желе – колоид. Той съдържа хормоните на жлезата, които се отличават с високото си съдържание на йод. Хормоните са 4, от които функционално значение имат три- и тетрайод тиронина (тироксин). Концентрацията на йод в щитовидната жлеза е 300 пъти по-висока от концентрацията на кръвната плазма. Хормоните регулират обмяната на веществата, повишават топлообмена, засилват окислителните процеси и усвояването на белтъците, въглехидратите, липидите. В щитовидната жлеза под клетки наричани С-клетки се произвежда хормон, който не съдържа йод.

Паращитовидна жлеза (Околощитовидна жлеза)
(Glandulae parathyoidea)

Представена е от две двойки – горна и долна околощитовидна жлеза. Частите й имат форма на овални телца – разположени по задната страна на щитовидната жлеза – две горни и две долни. Общата им маса е 1,1 гр. В сравнение със щитовидната жлеза техният цвят е по-светъл (жълто - кафяв). Подобно на щитовидната жлеза те са покрити с влакнеста капсула. Хормонът на щитовидната жлеза – парахормон, участва в регулацията на Са и Р.

Ендокринна част на задстомашната жлеза
(Лангерхансови острови)

Островите на задстомашната жлеза са отделени от останалата екзокринна част на жлезата посредством съединително – тъканни прослойки. Острови има във всички части на жлезата, но най-голям е броят им в опашката на задстомашната жлеза. Отделяните от тях хормони – инсулин и глюкагон участват в регулацията на въглехидратната обмяна. Масата й е ~1% от масата на жлезата.


Надбъбречна жлеза
(Gl. suprarenalis)

Надбъбречната жлеза е двоен орган, разположен върху горния полюс на бъбрека. На нея се различават предна, задна и долна повърхност. Масата й е ~12 – 13 гр. По предната повърхност на жлезата се намира вратата й през която излиза централната вена. Отвън жлезата е покрита с влакнеста капсула. При надлъжен пререз се виждат двете й части кора и сърцевина. В кората се различават 3 зони, които в посока от капсулата към сърцевината са гломерулна, снопчеста и мрежеста. В гломерулната зона се произвеждат минералкортикоиди (албостерон). В снопчетата глюкокортикоиди (хидрокортизон) и кортикостерол, а в мрежестата – хормони, аналози на мъжките и женските полови хормони.
В сърцевината клетките се оцветяват в жълто – кафяво. Булшинството от тях изработват хормона адреналин, а при по-слабо представяне – норадреналин. Адреналинът разгражда гликогенът, намалявайки неговите запаси в мускулите и черния дроб, и увеличавайки съдържанието на гликоген в кръвта т. е. е антагонист на инсулина, произвеждан в Лангерхансовите острови. Освен това адреналинът усъществява съкръщяването на сърдечния мускул. Норадреналинът има сходно действие на това на адреналина. Въздействието на тези два хормона върху някои функции то може да бъде съвършенно противоположно действие. Норадреналинът например съкращава честотата на сърдечните движения.

Хипофиза
(Hipophysis)

Тя е централен орган в системата на ендокринните жлези – упражнявайки регулаторно движение върху всички останали. Разполага се в хипофизната яма на турското седло на клиновидната кост. Покрито е от твърдата мозъчна обвивка, като по нея има малко отворче, през което преминава фуниевидно образувание, което се свързва с хипоталамуса (част от междинния мозък). При мъжа масата е 0,5 – 0,6 гр, при жените и бременните увеличава масата си, като след раждане не я възстановява. В ембрионално развитие хипофизата възниква от два зачатъка, във връзка с което се различават 2 дяла: преден (аденохипофиза) и заден (неврохипофиза). Паренхимът на хипофизата е изграден от два типа клетки хромофилни и хромофобни. Хроматофилните от своя страна биват 2 вида: багрещи се с кисели бои (ацедофилни) и с основни бои (базофилни). Ацедофилните са 30 – 40%. Те произвеждат соматотропен хормон (хормон на растежа) стимулиращ растежа и развитието на младия организъм. Пролактин – усилва секрецията на млякото.
При тумори в хипофизата в ранна детска възраст се развива – гигантизъм. При хипер функция на жлезата във възрастните индивиди възниква – акромегама. Базофилните клатки са от 4 – 10%. Те се разделят на:
І. Клетки, които отделят бонанотропни хормони. Фуликул, стимулиращ хормон, който стимулира растежа на фуликула в яйчника. Лутиенизиращ хормон – предизвиква оволация и образуване на жълтото тяло, а при мъжете стимулира отделянето на тестостерон.
ІІ. Клетки отделящи тилиотропни хормони – стимулиращи функцията на щитовидната жлеза.
ІІІ. Адренокортикотропен хормон – стимулира кората на надбъбречната жлеза.
Междинната част на предния дял на хипофизата се образува меланоцитостимулиращ хормон, който стимулира развитието на меланин в организма.
Неврохипофизата се изгражда от неврогинни клетки и нервни влакна идващи от хипоталамуса и от телца в които са натрупани хормони. В хипофизата хорманите идват от хипоталамуса и са вазопресин и оксидоцин. Вазопресинът оказва съдосвиващо и антидеуретично действие. Оксидоцинът стимулира мескулатурата матката към контракции.

№24 Учение за съдовете
(Angiologia)

Учението за съдовете изучава сърдечно – съдовие апарат и лимфната система. Сърдечно – съдовия апарат е изграден от сърце, артерии, вени и капиляри. Съдовете изграждат два кръга на кръвообръщение: малък и голям. В големия кръг на се различават артериален и венозен отдел. По артериалния отдел кръвта се довежда от сърцето до органите и тъканите, а посредством венозния, тя се връща в сърцето. Започва с един голям съд (аорта), който се разклонява и дава все по-голям брой съдове със все по-малък размер. Венозният отдел е изграден от обратния принцип – конвергенция. Започва с множество съдове с малък размер, който обединявайки се, се събират в крайна сметка в два големи венозни съда: горна и долна куха вена, вливащи се в сърцето.

Сърце (Cor)

Разполага се в долното средно средостение. Масата му при мъжете е средно ~300гр., а при жените ~250гр. Сърцето има форма на конус, приплеснат в предно – задна посока. Различават се предна – по-изпъкнала повърхност, обърната към гръдната кост и ребрата. И долна повърхност, където сърцето лежи на диафрагмата. Върхът му е насочен надолу, наляво и напред, а основата – срещуположно. 2/3 лежат в ляво и 1/3 в дясно. Сърцето притежава 4 кухини: 2 предсърдия и 2 камери. Дясното предсърдие и камера, принадлежат на артериалната повърхност, а лявото към венозната. Те са отделени посредством надлъжна вътрешна преграда. Вътрешната преграда разделя предсърдието от камерата. Повърхността на предсърдието се разграничава от камерите, посредством венечните бразди.
Дясното предсърдие има кубична форма. В него се вливат горната и долна куха вена. Венозния синус събира венозната кръв от стените на сърцето.
В лявото предсърдие се вливат двете белодробни вени, които носят артериална кръв от белите дробове. Напред всяко от предсърдието преминава в уховиден израстък (дясно и ляво ухо) разположени пред аортата и белодробния ствол. Вътрешната повърхност на предсърдията е доминиращо гладка. На преградата между двете предсърдия се намира овалната ямка. Тя е остатък от съществуващия през ембрионалното развитие овален отвор. Посредством който се е смесвала артериалната с венозната кръв, посредством венечни бразди. Между лявото предсърдие и дясната камера се намира десния отвор в който се разтваря дясната предсърдно – камерна клапа, която е изградена от 3 платна.
Дясната камера има пирамидна форма. Горният й край се стеснява постепенно, преминавайки в артериален конус преминаващ в белодрообен ствол, който раздвоявайки се дава дясна и лява белодробна артерии. Между лявото предсърдие и лявата камера се намират левия предсърдно – камерен отвор в който се разполага лявата предсърдно – камерна клапа, изградена от 2 платна и поради това се нарича двуплатна (митрална). В лявото предсърдие се вливат 4 белодробни вени. От лявата камера започва аортата. В основата й, както и в основата на белодробния ствол има клапа, която не позволява връщането на кръвта към камерите.
Стената на сърцето е изградена от 3 обвивки: вътрешна – ендокард, средна – миокард, външна – епикард – представлява вестералния лист на вътрешната торбичка (перикард). Дебелината на сърцето в лявата камера е 15мм, в дясната камера – 8мм, а в предсърдията 2мм. Средната обвивка е отделена за предсърдията и камерите, което осигурява самостоятелното им свиване (систула) и разпускане (диастула). Мускулатурата на предсърдията е двуслойна. Повърхностният слой е общ, а вътрешния самостоятелен за всяко предсърдие. Мускулатурата на камерите е трислойна. Кръвоснабдяването на сърцето се осъществява от 2 венечни (коронарни) артерии.

Проводяща система на сърцето

Съкращението на сърцето се предизвиква от импулси в самото него. Това свойство се нарича автоматизъм на сърцето. Проводящата система се изобразява от: синусно – предсърден възел, разполагащ се в стената на дясното предсърдие между отвора на горната куха вена и дясното ухо. Нарича се възел на Кис и Фляг. Възелът дава клонове - миокарда към предсърдията.
Предсърдно – камерен възел – възел на Ашофф – Тавара. Лежи и в долния участък на междупредсърдната преграда.
Предсърдно – камерно снопче (снопче на Хис). Започва от предсърдно – камерния възел и свързва миокарда на предсърдието с миокарда на камерите.

Малък кръг на кръвообръщение

Започва от дясната камера на сърцето с артериалния конус, продължава в белодробния ствол, който се разделя на лява и дясна белодробни артерии. Белодробните артерии навлизат в белите дробове през хилоса им и клонират следвайки разклоненията на белодробното дърво. От хилоса на белите дробове, най-често по двете белодробни вени, които се вливат в лявото предсърдие на сърцето. Между вдлъбнатата страна на дъгата на аортата и мястото на разклоняване на белодробния ствол се намира боталовата връзка. Тя е остатък от закърнелия след раждането ботилов проток, който през ембрионалното развитие изключва белите дробове.

№26 Голям кръг на кръвообръщение. Артериален отдел (артерии).

А о р т а

Тя е най-големия артериален съд в човешкото тяло. Започва от лявата камера, в зависимост от мястото и се разделя на 3 основни части: входяща аорта, дъга и низходяща аорта.
Низходящата аорта се разделя на две части: гръдна и коремна аорта.
Възходящата аорта има само два клона – венечните (коронарните) артерии.
Дъгата от дясно на ляво дава 3 основни клона – ствол за главата и горния (десен) крайник, лява обща сънна артерия и лява – подключична артерия. Стволът за главата и горният крайник върви нагоре и надясно и за дръжката на гръдната кост дава два клона: дясна обща сънна артерия и лява подключична артерия. Всяка от артериите напуска гръдния кош и върви нагоре по шията в страни в страни от хранопровода, на нивото на горния ръб на щитовидния хрущял. Всеки от тях се разделя на два клона: двойни вътрешна сънна артерия и външна сънна артерия.
Външната сънна артерия дава значителен брой клонове, които кръвоснабдяват външните части на главата и шията, на равнището на шйката, на долната челюст. Външната сънна артерия се дели на двата си крайни клона – горно - челюстна артерия и повърхностно – слепоочна артерия.
Външната сънна артерия се насочва към основата на черепа и през сънния канал в черепната кухина, където дава четири основни клона, които кръвоснабдяват по-голямата част от главния мозък и меката мозъчна обвивка.

Артерии на горния крайник

На равнището на горния крайник на първо ребро, подключечната артерия преминава в подмишечна артерия. Аксиалната артерия на нивото на долния ръб на големия гръден мускул продължава в мишнична артерия. Тя върви по медиалната страна на мишницата, достига до лакътната ямка, където на нивото на венечния израстък на лакътна яма, където се разделя на 2 големи клона: лъчева и лакътна артерия. Лъчевата артерия по предната част на мишницата върви успуредно лъчевата кост надолу завива към гръдната страна на ръката през първото междупръстно пространство и излиза на дланната част на ръката. Свързва се с дълбокото клонче на лакътната артерия с което образува дълбока дланна дъга. Лакътна артерия под мястото си на отделяне, падмишничната преминава дълбоко между мускулите по предната страна на предмишницата като върви успуредно на лакътната кост. По дланната повърхност на ръката се извива дъговидно и се съединява с повърхностното клонче на лъчевата артерия, като образува повърхностна дланна дъга.

Клонове на гръдната аорта

Гръдната аорта е продължение на дъгата на аортата и се простира до диафрагмата след което продължава в коремната аорта.
Гръдната аорта дава две групи от клонове – пристенни (париетални), кръвоснабдяващи стените на гръдната кухина и вътрешностни (висцерални), които кръвоснабдяват органите в гръдната кухина. Пристенните артерии освен стената, кръвоснабдяват още части от коремната стена и гърдата при жените.
Пристенни артерии са междуребрените артерии и горните артерии. Междуребренните артерии са 10 двойки и се разполагат в пространствата от 3 – 11 ребро и под 12 ребро. Горните диафрагмени артерии са 2 и се съединяват по горната повърхност на диафрагмата.
Висцералните клонове на гръдната аорта са: бронхиални клонове – те са 2 или 3 и кръвоснабдяват стените на бронхите и прилежащата им белодробна тъкан. Хранопроводни клонове – те са от 1 – 5, достигат до хранопровода до различни нива и дават възходящи и низходящи клонове. Те вървят към задната стена на сърцевата торбичка. И последни са средостенните клонове.


Клонове на коремната кухина

Коремната кухина дава две групи клонове – пристенни и весцерални. Пристенните клонове са долната диафрагмена артерия и ноясните артерии. Те кръвоснабдяват долната повърхност на диафрагмата, задната коремна стена, прешлените и съответните им части от гръбначния мозък. Към тази група принадлежи и срединната кръсцова аорта.
Весцералните клонове в зависимост от това колко органи кръвоснабдяват, те биват единични или двойни.
Единични са:
І. Червен ствол – започва от нивото на 12 гръден прешлен и се разделя на 3 клона:
1. Лява стомашна артерия – върви по малката курватура и дава клончетата за стената му.
2. Обща чернодробна артерия – дава стомашно – дванадесетопръстна артерия и дясната стомашна артерия, след което се насочва към черния дроб, като собствена чернодробна артерия
3. Слезкова артерия – най-голям клон от крайните артерии на чревния ствол, върви по горния ръб на задстомашната жлеза към слезката.
ІІ. Горна опорачна артерия – излиза от предната страна на коремната аорта по чревния ствол. От лявата й страна се отделят ~20, а от дясната 3 клона. Те кръстосват сляпото черво и апендикса, възходящото ободно черво и половината от напречното ободно черво.
ІІІ. Долно опорачна артерия – започва от коремната аорта на нивото на 3 поясен прешлен. Кръвоснабдява останалат ачест на напречното ободно черво, низходящото и сигмовидното ободно черво и по-голямата горна част на правото черво.
Двойните органи на коремната кухина са :
І. Надбъбречни артерии
ІІ. Бъбречни артерии – излизат на нивото н а2 поясен прешлен.
ІІІ. Семенникова / Яйчникова артерии.

№28 Лимфна система

На нивото на 4 поясен прешлен, коремната област се разделя на 2 клона: лява и дясна обща хълбучна артерия на нивото на кръсцово – хълбучната става тя се дели на вътрлешна и външна хълбучна артерия. Вътрешната хълбучна артерия се спуска в малкия таз и се разделя на 2 ствола: преден и заден. Предния дава клонове, кръвоснабдяващи пикочния мехур, матката и други органи. А от задния дава клонове, кръвоснабдяващи хълбучно – поясната артерия и страничната кръсцова артерия. Външната хълбучна артерия върви надолу и напред. Достига до слабинната връзка, под която минава на долния крайник.

Артирии на долния крайник

Бедрената артерия е най-големия кръвоносен съд на долния крайник. Представлява продължение на външната хълбучна артерия. По своя път отделя повърхностни и дълги клонове, кръвоснабдява кожата и мускулите н абедрата, а от части и тазобедрената става. Най-голям нейн клон е дълбоката бедрена артерия. Продължението на бедрената артерия е задколянната артерия, която се разполага в дълбочина в пространството зад колянната става. Та дава няколко странични клона за съедни мескули и колянната става. Надолу разделяйки се формира двата си крайни клона: предна и задна голямопищялни артерии. Предната голямо пищялна артерия пробива междукостната мембрана, върви по предната страна на подбедрицата и продължава по горната повърхност на ходилото. Предната голямо пищялна артерия кръвоснабдява мускулите от предната страна на подбедрицата

Артерии, вени, капиляри – видове и строеж

№26 Артерии

Артириите кръвоснабдяват стените на тялото и се наричат – пристенни, а тези които кръвоснабдяват вътрешните органи – весцерални. Артериите биват извънорганни и вътреорганни. Вътреорганните снабдяват с кръв основните структурни редици – дялове, сегменти и делчета на съответните органи. Много от артериите носят названието на органа който кръвоснабдяват (слезкова артерия, бъбречна артерия и др.). Други от артериите са получили названието си във връзка с нивото от който започват – от по-голям съд (горна и долна безинтерални артерии). Накои от названията на артериите са идентични с костта, край която вървят (лъчева, лакътна). Имената на артериите могат да произлизат и от направлението което те заемат (медиална и др.), а също и в зависимост от дълбочината им на разположение (повърхностна, дълбока). По пътя си към органа, артериите се разклоняват на по-малки клонове. Стената на артерията е изградена от 3 обвивки: вътрешна (intima), средна (media) и външна (adventicia). Вътрешната обвивка е изградена от ендотел (плоска епителна тъкан), лежащ върху основната мембрана и от подендотерен слой. Интимата се отделя от средната обвивка посредством вътрешна еластична мембрана. Средната обвивка – медиата е изградена от гладка мускулна тъкан с кръгов въртеж на клетките и от еластични и колагенни влакна. От външната обвивка, медиата се отделя посредством външна еластична мембрана. Адвентицията е изградена от хлабава съединителна тъкан. В нея се разполагат съдовете на съда и нерви. По отношение на размера си артериалните съдове са големи, средни и малки. Големите съдове са артерии от еластечен вид, тъй като в средната им обвивка доминират еластичните им влакна над гладката им еластична тъкан. Такъв тип артерии са аортата и белодробния ствол. Част от артериите от среден размер и всички артерии от малък размер са артерии от мускулен тип. При тях в средната им обвивка доминира гладко – мускулната тъкан над еластичните влакна. Съществуват и смесен тип артерии – елестично – мускулни.

№27 Вени

Подобно на артериите по отношение на размера си те също са големи, средни и малки. Средната обвивка на вените е по-тънка от тази на артериите. Стената им е изградена от същите 3 обвивки. Тъй като средната им обвивка т.е. мускулите и влакната са по-малко, лумена им не е кръгал, а приплеснат, елипсовиден. Малките, средните и някои големи вени притежават образувания на интимата – клапи. Клапи не притежават горната и долна кухи вени. В зависимост от преложението си, вените се делят на повърхностни и дълбоки, наричани още подкожни и вървят самостоятелно, а дълбоките, които са двойно количество вървят с едноименни артерии по крайниците. Съществуват и единични дълбоки вени. Съседни вени често се съединяват помежду си посредством многочислени анастомози, в резултат на което се образуват венозни сплитове. Те са добре изразени в правото черво. Количеството на вените надвишава това на артериите.

Капиляри

Разполагат се между най-малките прекапилярни съдове и посткапилярните венули. В нефрона се намират капиляри между двете артириоли. Това е гломерула на малпигиевото телце. В черния дроб е на лице капилярна мрежа между 2 венозни съда – централна вена и околоделчевата вена. Дължината на капилярите варира от 4 – 5 до 30 мм. Капилярите с дължина до 7 мм се намират в напречно – набраздената мускулна тъкан, нервите, белите дробове и др. органи. Капиляри с дължина 7 – 12 мм се разполагат в кожата и лигавиците на други органи. В кръвообразуващите органи – костен мозък, слезка, а също и в някои жлези – надбъбречна, черния дроб се срещат капиляри с голям лумен. Те се наричат синусоидни.
Във всяка тъкан при нармални физиологични условия луменът им е намален и те са непроходими за формените елементи. Кръвната плазма преминава през тях. Общата площ на напреччното сечение на капилярите многократно превишава площа на напречното сечение на артериите. Стената на капилярите е изградена от един ред плоски клетки, разположени върху основната мембрана. В зависимост от строежа на на стената им те са 3 вида: непрекъснати, прозорчести и прекъснати.